Погълнати от дневните стихии,
в стремежа си към утрешния ден,
с пробягващите мисли сиви
се пазим от света студен.
Омразата пропита е в кръвта ни,
оставихме се тя да ни владее,
дълбаем във душевните си рани
и да забравим злобата си пак не смеем.
Кога ли се увълчихме, не зная,
защо ли времето така ни промени?
За по-добро не мога да мечтая,
защото сме родени да грешим
и пред неправдата смирено да мълчим.
Тичам по дългите улици пусти
и търся спасение в мрака
стотици проблеми, десетки дилеми
крещят и решение чакат.
И лутам се денем, и лутам се нощем,
дълбая в душата си бедна,
отвън ме препират, ще мога ли още
да издържа в тази битка поредна.
Какво да направя, какво да реша,
не искам да бъда нещастна,
дали да се впусна, дали ще сгреша
дали да си тръгна безгласно.
Не искам да бързам, но времето бяга,
напредва, не иска да спре,
а нови проблеми към мене протягат
зловещи, душащи ръце.
Светът е пустиня без твойте очи,
които аз търся във мрака,
виждам в тях сладки мечти,
те дават ми сила да чакам.
Светът е пустиня без твойте ръце,
безкрайно грижовни и мили,
когато сплетат се с моите две,
вливат в мене надежда.
Светът е пустиня без теб,
пространство безжизнено, сиво...
когато те няма до мен,
малко по малко умирам,
когато до мен си, съм жива.
Публикации
Всички коментари
